Всяка сутрин ставам с първи петли, някъде към десет, десет и нещо. И още не отворил гуреливи очи, звънвам на Боби и излизам от къщи. Сядаме в "Jazz"-a и с трепет в сърцата, поръчвам кафенце и проклинам съдбата: Какво му направихме на Господ със Боби, та на изток от рая, нас ни зарови. А някой бачкат от няколко часа, направиха пари, какво от това? И богатите понякога плачат, а слънце ще огрее един ден и кучия гъз. / Дааа гъз!/ Обед минава, минават колите. По масата, пълзят бавно 2-3 мухи. Писна ми тука! Поглежда ме Боби, дай да палим гумите и към Хаваи, знаеш ли брат хората на Запад колко взимат само за час, толкова че тука с тия парички, кафенце ще жулим 4-5 дни. А нека работят здраво маймуните, не се става така лесно човек, а ние с Боби работим над себе си, работим над себе си и пием, пием КАФЕ. А ние с Боби двамата пием кафе. Настава вечер и месец изгрява, звезди обсипват свода небесен. Гледаме с Боби захласнати горе, така е прекрасно и почти без пари. Балканът си пее хайдушката песен, барманката тропа с чаши зад нас. Колко му трябва на човека бе Боби?. небето, звездите и чашка кафе! А ето ти другите връщат се от работа, за филма бързат с бира в ръка, денят им завършва с първа програма, а животът е миг във вечноста.