Отново дълга, дълга нощ, очи притварям и сънувам; небето пада, небето пада... Отново сливат се съдби, съдби, съдби... Полягам бавно върху лист, небесен лист недостижим... Ела и ме вземи неразгадана, недостижима... Мисли през съня бавно стапят се край мен; пада таен знак, пречупен от синкавия ден. Разпилян света своя звезден миг видя и понесе в шепи дъх и светлина... Всяка нощ сълза търси своя бляскав ден, всяка болка търси спомена във мен, забравен в мен... Ледени крила сипят мраморна дъга; маски падат и звън, отронен през лъч от светлина, се въртят над нас – чакат празничния час; в свят свободен ти ни посрещни! И една звезда пак изгрява над света и понася в шепи дъх и светлина... Всеки в този свят огромен сам избира своя спомен; всеки вярва в кръста, в хляба, в шепнещ вятър и не пада. Пак изгрява над света и понася в шепи дъх и светлина... И една звезда пак изгрява над света и понася в шепи дъх и светлина...